Искрено и лично пространство
Има теория, че чувството за лично пространство не е просто част от културата в обществото, а функция на амигдалата. Това е част от мозъка , която е отговорна за регулиране на емоциите. Ако е така – то българите по рождение са лишени от тази екстра.
Онези, които поставят под съмнение възходящото развитие на българските работи, отдавна сме убедени, че тук по-скоро живеем в Ориента, отколкото в Европа. Същата, в която живеят създателите на просвещението, северните „ледени” народи и други тамошни явления. Тук обаче са други ширини и пълнокръвният ориенталски усет към живота се е загнездил нашироко.
В София от години има цели квартали, голяма част от които се намират в центъра, превърнати в ориенталски чаршии. Въпросът е дали антропологичният фактор е водещ или наистина парчета от мозъците на българите не са на мястото си. Защото в речника на нашенеца, понятието „лично пространство” чисто и просто не фигурира. По тази причина в тези столични квартали, а и не само там често се вижда типична картина: собственикът на дюкян, издържан в консервативен спортен екип, е изнесъл стол в средата на тротоара, люпи семки и брои минувачите. Познава съседите по физиономии, както и знае изключително точно кога излизат, в колко и най-важното – с кого, се прибират. Същата практика е характерна и за панелните комплекси, където върху неизменната пейка пред входа са се установили старейшините на блока. Там те обсъждат важни неща като цените на киселото мляко в магазина и разводът на младото семейство от четвъртия етаж. Също така изпълняват ролята на охранители и морален стожер на етажната собственост.
Нека да се отбием на улицата, на пазара и най-вече в градския транспорт. Там големи тълпи граждани се отъркват във Вашата особа, като тенденцията е към интимна близост. Най-интересното за мен е, че тази дейност изглежда изключително целенасочена и последователна. Това е държавата на идеалното съжителство, където всички търсят близост и човешка топлина, дори когато температурата в трамвая надвишава обичайните 35 градуса, а нивото на лична хигиена е далеч под санитарния минимум. На всяка врата има една сплотена групичка от жадни за телесен контакт българи, които очакват да се да се врежеш в корпулентната им задруга, притаил надеждата да стигнеш навътре из превозното средство, където има неупотребен въздух. Веднъж озовали се в това мъничко пространство и … се сблъсквате с Него. Той ви задава онтологичния въпрос на градския транспорт, а именно „Кой номер е трамвая?”. Това по начина, по който е изписано – без обръщение или учтива форма, придружено с мощно ръгване в рамото. Оставяме настрана фактът, че сте със слушалки в ушите, което иде да покаже, че ранните сутрешни разговори за „времето” и „Бойко” ви отегчават.
Така е на повечето обществени места – получавате ласки отвсякъде, а всички около вас пърхат в желанието си да са близо един до друг, без оглед на пол, възраст и социално положение.
Ако на българина не му светне, макар и малка идея за лично пространство и правото на същото и за другите, ще продължаваме да сме ориенталска, аморфна и задушна тълпа. Население, което напук на привидната си хаотичност на всичко отгоре се контролира лесно.